Като изключим чувството на страх и неудобство, което буди у несвикналите един труп – той е едно от малкото истински, непресторени неща на този свят. Тук услужливо се намесват религиите и човек с облекчение им предоставя извършването на ритуалите, свързани със смъртта.

Църквата е неоспорим господар на ничията земя между страх и вяра. Тя е духовната подкрепа в състоянията на объркване и мъка, които съпровождат срещите със смъртта.

Къде е границата между живо и неживо? 

Има живи хора, които са умрели за нас. Други, макар и да са си отишли, продължават да присъстват в нашия свят. Сякаш ни наблюдават, а и ние сякаш разговаряме тях. Сякаш. Странна дума.

Едно нещо го има и е реално, а не е. Изглежда живо. Досущ като истинското. Струва ти се, че можеш да го пипнеш. Сякаш. Симулакр.

Спомням си за красивите униформи на военните от Арсенале. И младия офицер във вапоретото, след като вълна на разбушувалото се море заля палубата на малкото корабче. Облян от водата, той разпери безпомощно ръце: “Иди бъди чист и спретнат в такова време!”.

Как да сме чисти в днешните мръсни времена? За себе си стигам и по-далече – как да нося униформа, та тя показва принадлежност към неща, повечето от които не одобрявам. Расото е нещо такова. Мундирът - също!

Нагледах се на лъжливи пророци, които водят  последователите си към отвъдното. Държейки ги в заблуда...

Трудно е, да си вярващ при толкова много учения и месии!